Израел трябва да се поучи от френските грешки в Алжир
На 7 май 1945 г. нацистка Германия подписва акта за военна капитулация пред съюзниците. На следващия ден хора по целия свят, включително в окупирания Алжир, излязоха по улиците, за да отпразнуват края на Втората световна война.
Приблизително 134 000 алжирци са се сражавали със съюзниците и 18 000 от тях са дали живота си, за да победят Германия. И така, на 8 май 1945 г. в Сетиф, град източно от Алжир, около 5000 „мюсюлмани“, както алжирците бяха наречени от колониалната власт, за да заличат националната им идентичност, маршируваха в празник. Но те също маршируваха, настоявайки за края на едно вековно френско колониално управление над тяхната страна. Френската полиция иззе плакати и в крайна сметка откри огън, убивайки демонстрантите. Избухнаха сблъсъци със 102 убити френски заселници.
През следващите две седмици кървава лудост обхвана френските власти и заселниците, които избиха около 45 000 алжирци. Селските райони около Сетиф и град Гуелма, за които се смята, че симпатизират на алжирските националисти, са били бомбардирани от френските военновъздушни сили. Заселниците отмъщават на своите сънародници, като преследват и линчуват „диваците“.
За да се установят в Алжир и да легитимират присъствието си там, колонистите са дехуманизирали местното население до степен да ги възприемат като нищо повече от паразити. Това позволи на френските колонисти и тяхната окупационна армия да убият алжирци в хилядите им, с малко или никакви морални угризения.
Клането в Сетиф донесе на колониалната власт още девет години относителен мир, но в крайна сметка само затвърди решимостта на алжирците да бъдат свободни. На 1 ноември 1954 г. те се впускат в крайната си война на съпротива срещу френската окупация. След осем години на „дивашка мирна война“, както се изрази британският историк Алистър Хорн, Алжир спечели своята независимост, но на висока цена: Войната отне живота на около 1,5 милиона алжирци; около 20 процента от „мюсюлманите“ в Алжир.
Това, което се случва днес в Палестина, предимно в Газа, но също и на Западния бряг и Източен Йерусалим, разбира се не е идентично със събитията, които белязаха края на френското управление в Алжир. И все пак има много прилики между тях, тъй като начинът на действие на повечето колониални предприятия следва определен модел.
Колонизаторите дехуманизират местното население, за да го поддържат отстъпчиви и за да оправдаят използването на брутална сила срещу тях, когато се опитват да се съпротивляват на своето подчинение.
Те гарантират, че колонизираните са безсилни във военно отношение, но често правят грешката да приемат, че тази липса на военна мощ също означава, че им липсва силата и решимостта да се противопоставят на потисничеството и да победят окупацията. Когато в крайна сметка осъзнаят грешната си преценка и признаят, че не могат да поддържат позицията си за неопределено време, те засилват бруталността си, за да запазят статуквото възможно най-дълго. Това се случи в окупиран Алжир през последните години на френското управление и това е, на което сме свидетели в окупирана Палестина днес.
Когато Франция отговори на убийството на 102 заселници чрез бомбардиране на села и убиването на десетки хиляди хора, тя се надяваше да постигне много повече от това да отмъсти за смъртта на своите граждани и да елиминира „терористите“. Използваше изключително насилие, за да елиминира цялата местна съпротива. Искаше да сломи волята им за съпротива.
Днес Израел следва подобна траектория. Сега е очевидно, че целта на войната на Израел срещу Газа не е да отмъсти на стотици израелски цивилни и военни, убити на 7 октомври. Ако отмъщението беше основният мотив, убийството на над 8000 палестински деца и бебета и намаляването на по-голямата част от Ивицата в развалини вероятно щеше да е достатъчно за Израел да го нарече ден.
Убиването на всички „терористи“, пълното унищожаване на Хамас, за да се гарантира безопасността на колонията, също не изглежда да е основната цел на войната на Израел. Лидерите на Израел несъмнено знаят, че дори техните военни да успеят по някакъв начин да елиминират всички „терористи“ в Газа, те няма да могат да елиминират стремежите на палестинците за свобода и решимостта да се противопоставят на окупацията по всеки възможен начин. Така че, ако целта не е да отмъсти за смъртта на своите граждани или да „елиминира терористите“, какво се опитва да постигне Израел?
Израел изпълнява многостранен план за защита, укрепване и разширяване на своето колониално предприятие.
Става нещо подобно: Първо, разбийте палестинската воля и дух. Покажете им, че Израел може да прави каквото си иска, напълно безнаказано и пред очите на един безсилен свят. Че колкото и насилие и унижение да изпитват, нито събратята араби, нито така наречената международна общност няма да се притекат на помощ. Че дори гледката на недоносени палестински бебета, задушаващи се в безсилни инкубатори, или мисълта за хиляди деца, изчезнали под развалините, не може да накара западните сили да преосмислят подкрепата си за Израел.
Второ, след като волята им бъде достатъчно отслабена, наредете на палестинците да напуснат домовете и земята си. Наредете им да се придвижат пеша към някаква неясно определена „безопасна зона“. След като изместването приключи, декларирайте, че Хамас е сред тях и въпреки това бомбардирайте „безопасната зона“. Повторете цикъла, докато цялата ивица бъде унищожена и всички оцелели палестинци бъдат изтласкани в египетския Синай.
Израел ще се погрижи да изпълни този план, освен ако, разбира се, западните правителства, преди всичко САЩ, не променят мнението си и не се намесят, за да спрат касапниците.
Когато Франция работеше по собствения си кървав план за поддържане на окупацията си в Алжир, тогавашният президент на САЩ Джон Кенеди направи една такава намеса. Той ясно изрази убеждението си, че френското управление над Алжир не е устойчиво в дългосрочен план, осъди колониализма и открито подкрепя независимостта на Алжир. В крайна сметка принципната позиция на САЩ по въпроса по време на ерата на Кенеди изигра важна роля за успеха на освободителната борба на Алжир.
Кенеди беше открит за подкрепата си за независимостта на Алжир дори преди да стане президент.
През юли 1957 г., като млад сенатор, той изнесе историческа реч, в която критикува политическата и военна подкрепа на администрацията на Айзенхауер за френския колониализъм и призова САЩ да подкрепят алжирското самоопределение.
„Най-мощната единична сила в света днес не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито водородната бомба, нито управляемата ракета – това е вечното желание на човека да бъде свободен и независим“, каза той. „По този начин най-важният тест за американската външна политика днес е как посрещаме предизвикателството на империализма, какво правим, за да подпомогнем желанието на човека да бъде свободен.“
Той продължи да обяснява как френското настояване да управлява Алжир, против волята на алжирския народ, вреди на САЩ, НАТО и цялата световна общност и заключи, че „[т]е дойде време Съединените щати да се изправят пред суровата реалност на ситуацията и да изпълнят своите отговорности като лидер на свободния свят – в ООН, в НАТО, в управлението на нашите програми за помощ и в упражняването на нашата дипломация – при оформянето на курс към политическа независимост на Алжир”.
Кенеди знаеше, че Франция води война, която никога не може да спечели, и искаше САЩ да бъдат честни със своя съюзник. Днес историята се повтаря. Водещ съюзник на САЩ, Израел, е въвлечен във война, която не може да спечели срещу народ, страдащ под неговата окупация. Но за разлика от Кенеди, настоящият президент на САЩ Джо Байдън не е на висотата.
Вместо да каже на Израел тежката истина, че не може да угаси „вечното желание на палестинския народ да бъде свободен и независим“, президентът Байдън безусловно подкрепя продължаващото колониално нападение срещу Палестина.
Наистина, както Франция не се „защитаваше“, когато уби стотици хиляди алжирци, за да им попречи да постигнат независимост, Израел не се „защитаваше“ срещу палестинците, живеещи под негова окупация. Той води съвременна колониална война, опитвайки се да претендира за повече земя и привидно извършва геноцид в този процес. Байдън трябва да се поучи от Кенеди, да прекрати подкрепата си за неспечелената война на Израел и военните престъпления и да остане на правилната страна на историята.
Възгледите, изразени в тази статия, са собствени на автора и не отразяват непременно редакционната позиция на Al Jazeera.
